|
Има знания, които могат да помогнат на родителя поне да намали негативните аспекти от детското израстване. Той може да покаже с пример, че в определени ситуации наследникът му трябва да бъде „Аз” и да бъде силен, да не му се забранява, защото комплексът за малоценност е един от най-срещаните проблеми.
Когато не му чуваш детското мнение, непрекъснато го кастриш, когато не му позволяваш да има позиция, когато се отнасяш с пренебрежение – детето расте с усещането, че е нула. Мисли си, че е никой, че е дефектно. След това този комплекс за малоценност го превръща един ден в индивидуалист, защото заради страховете си, детето не може да се формира като индивид. Това преобразяване е вид компенсация. Ако трябва да бъдем честни, този проблем е в дъното на нашата национална драма.
Трябва да създаваме у децата си самочувствие, но не и да стигаме до другата крайност. Да помпаме нещо без основание „Ти си невероятен художник”, а то да не може да рисува?! Въпросът е да открием неговото умение и там да му създадем усещането за ценност. Да поощрим това, което за нас може и да е смешно, но ако детето е успяло за първи път да си върже връзките само, непременно трябва да му се каже какво невероятно постижение е направило. Детето трябва да расте с усещането, че се справя с живота, за да може по-късно да се „обобщи” – тоест да се включи в общото. Така то няма да бъде индивидуалист. Ще има лични граници, и няма да се притеснява, че отивайки в общото – те ще се размият.
Децата наистина се нуждаят от реални похвали, но и от насърчаване. „Тук си добър, но трябва да положиш още усилия”. Това израстване създава респект към границите на другите. То води и до усета: кога трябва да настъпя, кога трябва да отстъпя.
Мадлен Алгафари
Всички ние възприемаме света индивидуално. Въпросът е да не съдим. Иначе не можем да се въздържим от оценките. Ако един човек се тренира и непрекъснато се опитва да бъде широкоскроен и толерантен към другостта, той ще успява все по-спокойно да приема другия.
Но нещо в нас ни кара винаги да слагаме оценки. Оценката обаче е различна от присъдата. В момента, в който решим да заклеймим този, другия човек, то се връща и към нас. Процесът е с две остриета. А и не трябва да забравяме, че винаги преценяваме от собствената си камбанария. В моите очи това може да изглежда така, но преценката ще е изключително субективна.
Често чувам определението „Той е много прост”, а в един момент този „прост” човек, който макар да не е чел много книги, се оказва, че може да реагира по-здравомислещо в критични житейски ситуации. Той е недоразвит за академик, но е по-мъдър от академиците.?
Ако трябва да бъда абсолютно честна, то ще трябва да призная, че процесът на възпитание е процес на обезприродяване, тоест на разболяване. Дивите животни нямат нито неврози, нито психози. Няма такъв раздел във ветеринарната медицина. От време на време им се появяват тумори и то най-вече при дресираните и опитомени животни.
Ние премахваме страшно много здравословни неща при възпитанието. Нищо не добавяме, само кастрим. Примерно, забраняваме на детето да си показва слабостта. Та нали то трябва да е гордо, че иначе ще си пречупи честа и достойнството ако се разголи и помоли за помощ и извинение. Или пък, че е грозно да атакува, защото това е невъзпитано и егоистично. А другото дете как ще се научи да защитава мнението си? Учим ги също, че не бива да подаряват непрекъснато подаръци, защото това е подлизурство. А това е начин да спечелиш другия.
Нашите деца живеят в такъв свят и здравият разум (който всъщност не знам колко е здрав) иска те да могат да се адаптират към едно вече невротизирано общество. И затова ако се опитаме да си превърнем детето във маймуна, че да е възможно най-здраво, то ще бъде отхвърлено от средата. Трябва да се ходи по ръба. Вероятно е добре да му дадем пример как човек може да си изгради свой микросвят, така че там може да бъде себе си, да бъде всякакъв. Да се обгради с такива хора, пред които ще може да бъде и силен, и слаб, и малък, и голям.
|